Днес в тази събота мили, мои приятели, ще Ви разкажа една истинска за мен разтърсваща история, която сподели с мен една моя клиентка. И така:

„От няколко дена в квартала ни се подвизаваше един човек…Той не може да върви, а буквално се тътри по задните си части, като избутва мършавото си тялото с ръце напред , за да се придвижи. Дрехите му са окъсани и мръсни. Краката му са бинтовани със скъсани найлони. Няма обувки. Явно е, че не може да върви. Изглежда самотен. Заговаря хората по улиците, нещо им говори, но не се разбира много какво. Всички го подминават, даже не смеят да погледнат, сякаш е невидим.

Тази неделя след сутрешния си крос, срещнах отново непознатия човек в безизходица, влачейки се по земята. В мен се прокради чувството на съжаление. Сърцето ми се изпълни с тъга. Спомних си, че винаги съм искала да отида в някой приют за бездомни или старчески дом, за да помогна с каквото мога, като доброволец. Ей така, за да разбера как работи системата и защо хората стигат до тук и просто да служа някому. Не му мислих много и се прибрах. Взех една торба и започнах да глася за човека малко храна, плодове, вилица, лъжица. Помислих си : Нека му взема и малко дрехи, някое яке, одеяло.“ Когато избирах дрехи от тези на съпруга ми, реших да взема някой от които не носи. Грабнах одеялото от спалнята не беше ново, не беше и старо, но сякаш ми стана свидно да се разделя с него. За миг се разколебах и исках да го върна, но не. Напъхах го в торбата при дрехите. Взех моето зимно яке, защото той беше слаб и прецених, че ще му е добре. Не му мислих много и се запътих към него. Сърцето ми биеше. Установих, че имам страх от такива хора-бездомни. Къде бях тръгнала?! Бързо разпръснах тези мисли в главата си. От бързата си походка се спънах и за малко да падна. „Боже, май трябва да се върна“, казах си. Въпреки страхът и съмненията в мен продължих. Очите ми го търсеха, не го намирах на мястото, където се бяхме срещнали. Оставих багажа, до близкото дърво и реших да го потърся. Помислих си, че може да е в подлеза да проси. Намерих го на отсрещния тротоар, близко до парка. Клекнах и го поздравих. Казах му, че му нося малко храна и дрехи. Попитах го набързо, къде да ги оставя. Той избра с поглед една пейка, посочи ми я с пръст и ми каза да ги занеса там. Запътих се за багажа, видно по-спокойна и уверена. Върнах се бързо. Той още не беше стигнал уреченото място. Оставих сака. Върнах се при него, клекнах и го попитах от какво има нужда. Помоли за цигари, поиска и вино, за да го топли. Било му много студено. Реших да прескоча до магазина и да му взема. Стана ми много неудобно, защото не пушех от години и на идея си нямах какви цигари да взема. За виното се колебаех, но все пак му взех, но само литър. Помислих си, че мокри кърпички, вода и някаква закуска още, няма да са излишни. Върнах се при него за да си поговорим малко. Когато пристигнах на мястото, той беше до пейката. Един младеж ми помогна и го вдигнахме, за да седне на нея. Благодарих на младия човек и той си тръгна. Бездомния ми сподели, че не може да сложи обувки и чорапи. Краката му били възпалени и имало опасност да ги отрежат. Така му казал личния лекар. Попитах дали ще ми позволи да превържа и промия краката му. Видно изглеждаха зле. Мухите ги кацаха, а бинта и найлоните бяха скъсани и отвратително мръсни.

–А, добре съм. Не, не. Аз до три четири дена пак ще ида в болницата.

–Да ти купя бинт и нещо за дезинфекция, да се превържеш искаш ли?

–А, добре съм. След 3-4 дена аз на болницата ще ида.

–Семейство имаш ли? На някого да се обадя?

–Имах жена, ама много с нея не живяхме.

–Мога ли да направя нещо за теб още?

–Само едно кафенце, ако може. Ей там от автомата, ама дълго.

–Добре.-казах аз и се запътих към автомата. Обичах и аз кафето, но вече пиех рядко.

Взех едно дълго кафе, занесох му го и тръгнах.

Потънала в мисли. Питах се само това ли мога да направя за този изпаднал в беда човек. Взех телефона, намерих номер на приют за бездомни хора и звъннах. Човека отсреща беше много учтив. Каза, че могат да приемат но утре. Разбрах, обаче че трябва да е обезпаразитен и да е минал през болницата, след като е в това състояние. Звъннах на 112. Жената също много любезна. Разбирам Ви госпожо, каза тя, но питахте ли го ТОЙ ДАЛИ ИСКА ДА ДОЙДЕ ПОМОЩ? Замръзнах. Не! НЕ го бях питала. Върнах се и му обясних какво трябва да направи, а той ми отвърна:

–Аз до три четири дена ще ида, ще ида на болницата. Няма нужда.

Божеее! Причерня ми! Какво очаквах аз, се запитах?! На тръгване изпълнена с много огорчение и тъга, колкото за него, толкова и за себе си му казах:

–Знаеш ли Данаиле, добри и сърдечни хора, като мен винаги ще ти помагат, защото тях Бог ги изпраща. Бог винаги ще е с теб, каквото и да решиш, където и да бъдеш. Но ти си изоставил Бога. Бога вътре в теб. Не поемаш отговорност за състоянието в което се намираш и отказваш ръката, която Бог ти подава. Да си в това състояние избираш ти. Така не след дълго, ще загубиш и краката си, а от там накъде? Желая ти Вяра и нека Бог да те пази.“

Тръгнах си. На сила може да вземеш, но не и да дадеш…

Бъдете здрави, скъпи приятели, приемайте отговорността, като сила, а не като тежест и живейте в благословията Живот.

Обичам Ви – обичайте се и Вие!

Деси